Байрамът и глобалната задружност

"Не забравяй, че имаш мнозина братя, които не седят в скута на майка ти!" Това са думи на един съвременен мислител.

Не можах да не си помисля за хората, които в различни краища на света посрещнаха Байрама с тъга. Сякаш чувах писъците на невинните хора, за които кървавите сцени, сълзите и болката са ежедневие. Представата за страните, които посрещнаха Байрама в нищета и бедност, сякаш мина пред очите ми като филмова лента. Веднъж в офиса на мой познат бях видял празен снаряд, с който по време на един Байрам са били убити стотици души на пазара в Косово. Помислих си за студеното лице на този снаряд, пазен като спомен, и за раните, които е отворил в сърцата. Спомних си натъжените дечица, които са лишени от дрехите, които ние купуваме на децата си преди Байрама. Ако имахме свой брат в далечна страна, какво щяхме да изпитваме към него през Байрама? Дори и да празнуваме и да се веселим, непременно щяхме да мислим за него. Тъй както живеещият далеч от родината си се чувства по-натъжен през празниците, които са повод за радост и веселие. Дали по време на Байрама се помолихме за някой наш брат, далеч от нас, съгласно принципа, че "всички вярващи са братя"? Дали погалихме по главата някой сирак и безпризорен, който се намира близо до нас?

Искам да споделя с вас случката, която ме кара да изпитвам подобни чувства.

Беше вторият ден от Байрама. Един слънчев следобед. Посетих свой приятел по повод празника. На връщане минахме през най-големия парк в града и синът ми поиска да отидем при играчките. Направи ми впечатление това, че имаше повече деца от обичайното. Играейки с останалите деца, синът ми се сприятели с едно от тях. Доближих се до тях и разбрах, че детето е на дванайсет години. Знае малко турски и ме пита: "Ти баща му ли си?" Отвърнах с “да” и помежду ни се завърза разговор. Тъкмо щях да го попитам кой е, откъде е, защо е сам, въпросът му "Какъв ден сме днес?" ме накара да забравя всичко. Отговорих, че днес е вторият ден от Байрама, след което детето заби поглед в далечината и се замисли. Каза, че са дошли от дома за сираци. Родителите му се развели, докато е бил малък. Оставили го в дома. Днес ни доведоха тук да се забавляваме, разказа ми то.

Поговорихме още малко и се разделихме. Колко ли още деца прекарват дните на Байрама в тъга? Деца, лишени от родителски грижи. Казват, че детето е птичето в семейното гнездо. Но ако сърцето на това птиче е наранено? Ако се поставим на мястото на детето, споменато по-горе, ще разберем какво ни припомня Байрамът. Радостта се увеличава, споделяйки, а тъгата намалява, пак споделяйки. Да бъдат споделени грижите на онези, които прекарват натъжени Байрама, се налага от нуждата за укрепване на братските отношения в глобален мащаб. Защото изповядваме религия, която ни повелява да не искаме за ближния си онова, което не искаме и за себе си. Нашият идеал трябва да бъде "Обичай сътвореното заради Създателя", без оглед на религия, език, раса, цвят на кожата.

Спомням си за случай от времето на нашия Пророк. Веднъж по време на Байрам Пророкът Мухаммед, който също е бил сирак, видял едно дете, което стояло встрани от другарчетата си и било натъжено. Пророкът го попитал: "Защо не играеш с приятелите си?", а то, натъжено, отвърнало: "Аз нямам баща." Пророкът го приел за свой духовен син и го завел в дома си. Достопочтеният Али обяснява гледната точка на исляма към братските отношения с думите: "Мюсюлманите са ни братя по религия, а немюсюлманите са наши братя, защото са хора." Ако успеем да осъществим диалог както с братята ни по религия, така и с останалите хора, братските взаимоотношения в глобален мащаб ще укрепнат. Веднъж Пророкът Мухаммед и сподвижниците водели беседа. В този момент край тях преминало погребално шествие. Нашият Пророк се изправил. Сподвижниците го попитали защо става на крака, тъй като починалият не бил мюсюлманин. В отговор той рекъл: "Но и той е човек." Заслужава си да помислим над тези думи. Ето, пътят към братските взаимоотношения е посочен още преди четиринайсет века. Това би трябвало да означава да обичаш човека, именно защото е човек.

Публикувана на 23.02.2008 г.

Copyright © 2006—2012 Фондация Роза, Всички права запазени